Яворов оживява по екстраординарен начин в „Когато гръм удари“ на Стайко Мурджев

Изпълнението на пловдивската трупа е издържано и в същото време, пречупващо се през призмата на егоцентризма

Паулина Гегова

На Камерна сцена в Драматичен театър "Н. Масалитинов", за пореден път се игра постановката "Когато гръм удари" от П. Яворов. 

Първо, трябва да отбележим, че младият режисьор Стайко Мурджев е брилянтен. Неразбран от някои, но все пак брилянтен по един мрачен, на моменти потискащ, гротесков начин, който кара кожата ти да настръхне, а ума да забие, лутайки се между небитието и чистилището (метафорично казано). Неговата ексцентричност и огромно въображение, придават на работата му стил и почерк, които трудно могат да се видят другаде. Както в "Дисни трилър" и "Крал Лир", така и тук тъмнината и страхът, съчетани с екзистенциални теми, се съчетават толкова умело, че те объркват. Навяват ти влиянието на Едгар Алън По, Стивън Кинг и Тим Бъртън. Може би, Стайко не случайно избира произведения, в които са засегнати най-низките човешки страсти. Те са податливи на подобни манипулации, а той майсторски ги мачка и оформя като пластелин, който в неговите ръце се превръща в шедьовър. Друга страна, върху която Мурджев набляга е тайната. Постановките са изпълнени с тайни, които в течение на времето се разкриват по най-грозен и груб начин. Показва умопомрачителните мисли на хората, техните трепети, злоба и лудост. Лудост, на която се възхищаваме по време на представленията, но и която ни плаши, защото изглежда толкова натрапчиво близка до нас. Лудостта… тази първична емоция, с която, като че ли сме закърмени още в утробата. Която може да избие по всяко време, без да сме я очаквали, без да сме били подготвени за нея. Тя ни завладява в най-неподходящия момент, потъпква принципите и добротата, и ни разкъсва на кървави парчета. Прекрасна е тази съпоставка. Умопомрачителна, но прекрасна…

Целия текст можете да прочетете в КАПАНА.БГ